|
Партийни борби в началото на века |
 |
|
Написано от Тодор Петров
|
Въпреки традиционната непопулярност на консерваторите в следосвобожденска България, правителството на Народната партия, което идва на власт след управлението на Стамболов, успява да се задържи начело на страната близо пет години, при това без да използва диктаторските методи на своите предшественици. Главна заслуга затова има личният авторитет на министър-председателя Константин Стоилов, който по това време е считан от всички за един от най-способните и най-видните български политици. Народняците са улеснени допълнително и от трескавото преструктуриране на другите политически партии, което в общи линии завършва в края на века. Политическото дълголетие на народняшкото правителство се дължи и на подкрепата, оказвана му от монарха, който се нуждае от силната личност на премиера, за да парира нападките на отстранените стамболовисти и да обуздае антидинастическите пристрастия на каравелисти и цанковисти.
С течение на времето обаче тези преимущества се превръщат в недостатъци - от една страна Стоилов, както някога Стамболов, започва да засенчва княза, а от друга - управлението изхабява повечето от министрите, дискредитирани от многобройните финансови скандали, които донякъде рефлектират и върху авторитета на трона. Неподходящите проекти за строеж на железопътна линия в Тракия и за сключване на неизгоден външен заем през 1898 г. са посрещнати с бурни протести от опозицията (дискретно поощрявани от монарха) и на 14 май 1899 г. довеждат до оставката на Константин Стоилов. Със съставянето на новото правителство от представители на Народнолибералната партия и либералите на Васил Радославов е натоварен безпартийният Димитър Греков, който управлява до провеждането на избори за Х Обикновено народно събрание, спечелени от радославистите. На 1 октомври 1899 г. те съставят самостоятелно правителство, но поради опозицията на княз Фердинанд Сакскобургготски, начело на кабинета застава не лидерът на партията - Васил Радославов, а по-умереният негов съратник Тодор Иванчов. Това правителство управлява сравнително кратко време и завършва мандата си с кръвопролитията в Дуранкулак и Шабла през 1900 г. Сега монархът съставя служебно правителство - оглавено от генерал Рачо Петров, което провежда относително свободни избори и през февруари 1901 г. предава властта на коалиционен кабинет, съставен от демократи и прогресивнолиберали, начело с Петко Каравелов. Това правителство също има кратък живот и в края на 1901 г. е заменено със самостоятелен кабинет на Прогресивнолибералната партия, оглавен от нейния лидер Стоян Данев. Той провежда изключително проруски курс, който нерядко влиза в противоречие с българските национални интереси. Това предизвиква недоволство сред обществеността и дава повод на княза да инспирира оставката на правителството през май 1903 г. Новият кабинет е съставен от представители на Народнолибералната партия, но по личното настояване на монарха се оглавява от близкия до двореца генерал Рачо Петров. То се стреми да модернизира страната и предприема редица мерки за укрепване на отбранителната способност на войската, но в същото време влиза в конфликт с останалите политически сили и си служи с недемократични средства. Смяната на министър-председателя - на мястото на генерал Петров застава партийният лидер на народните либерали - Димитър Петков, само задълбочава противоречията и довежда до открита конфронтация: в края на 1906 г. избухва обща железопътна стачка, а на 3 януари 1907 г. при откриването на Народния театър присъстващите студенти освиркват княза. В отговор правителството затваря Софийския университет - но това само още повече нагнетява страстите. Жертва на нажежената политическа обстановка става самият Димитър Петков, който на 26 февруари 1907 г. е застрелян на улицата в София от един уволнен чиновник. Негов наследник става видният стамболовист Петър Гудев, който се опитва да запази властта с репресивни мерки и засилване на терора срещу несъгласните. Тези насилнически действия не притъпяват реакциите на опозицията и през януари 1908 г. Петър Гудев подава оставка. С благословията на княза новият кабинет е формиран от Демократическата партия, а министър-председател става нейният лидер Александър Малинов. Големият успех на това правителство е обявяването на независимостта на България през септември 1908 г. По-късно обаче някои грешки на кабинета довеждат до неговото дискредитиране пред общественото мнение и през март 1911 г. той е заменен от коалиционно правителство на народняци и прогресивнолиберали, начело на което застава Иван Гешов. С някои промени, този кабинет управлява до юли 1913 г. и с недалновидната си политика довежда България до национална катастрофа в Междусъюзническата война. В началото на юли 1913 г. той е заменен от коалиционно либерално правителство, оглавено от Васил Радославов.
|